Город 312 - Невидимка

Никто не знает, как её зовут,
Никто не видел, как она смеётся.
Закутавшись в зелёную листву,
Она пугливо прячется от солнца
В глазах её такая печаль
И океан несбывшихся желаний.
А рядом с нею лето невзначай
Уснуло на расправленном диване.
Ей проще быть невидимкой,
Подумаешь, мир не заметит слёз.
Кому-то пусть глупо и дико,
А вот для неё это всё всерьёз,
Ответ на главный вопрос.

Ей незачем звонить по пустякам,
Она свою галактику открыла,
Пусть принца не придумала пока,
Но там и без него довольно мило.
И бабочки парят выше крыш,
И люди выполняют обещанья
Там все свои обиды простишь,
Насмешки в изумруды превращая.

Никой не знае как се казва,
Никой не е виждал как се смее.
Завивайки се в зелените листа,
Тя плахо се крие от слънцето
Очите пълни с тъга
И океан от не сбъднати мечти.
А до нея лятото съвсем неочаквано
Заспа на разтегления диван.
По лесно й е да бъде невидима,
Мислейки, че света няма да забележи сълзите.
Може би на някой му е глупаво и диво,
А за нея всичко е сериозно,
Отговор на важния отговор.

Няма за какво да се обажда без причина,
Тя откри своята вселена,
Дори и още да не е измислила принца,
Но там и без него е много хубаво.
И пеперудите летят по-високо от покривите,
И хората изпълняват обещанията си
Там всички свои обиди ще простиш,
Подигравките превръщайки се в изумруди.