Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува.
В двете длани
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи, запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян...
Ябълки във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите й малко не разбрани,
слушам аз
и ням, и гологлав.
Някъде в детинството ми плува.
Кучета, волове и жита...
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.
