За първи път срещнах надеждата,
когато бях на шестнайсет години.
Тя гледаше плахо под веждите,
но очите и бяха истински сини.
Попитах я как й е името -
за цял живот или само за час.
Попитах я ще я имам ли в зимата,
поканих я плахо да дойде у нас.
За нея бях, разбира се, новия,
един човек в този кратък живот.
Оказах се, естествено, втория,
втората нейна голяма любов.
Събудих се усмихнат във утрото,
надеждата си поръча такси.
Остана ми малък белег от чувството,
но вече от времето май не личи.
Остана ми малък белег от чувството,
но вече от времето той не личи.
Не личи... Да, да, той не личи,
въобще не личи...
Да, да, въобще не личи...
Не личи...
