Впит във всеки чака порив, дърпа всяка част от теб,
и нощ, и ден разтърсва бясна ярост,
буди някой ден.
Пари нещо тъмно, скрито, във сърцето ти гризе -
адска нужда да направиш различен този ден...
Дни в окови с еднакъв такт,
сиви стъпки, без светло и без мрак.
Длъжен си на всеки, всеки ден, и час,
гълташ чуждата омраза, вързан в своя собствен ред.
Но прилив блъска - блато застояло,
изтрива всеки програмиран час.
И онзи вирус, който носиш дълго
грабва те и мачка диво:
Дни окови с еднакъв такт,
сиви стъпки, без светло и без мрак.
Днес пак е вчера, без капка цвят,
с ключе навити дните се роят...
Във своя ред затворен,
във цикъл сляп вървиш.
Еднакви думи плюеш,
еднакви дни редиш.
В безсмислен график гнием,
да оцеляваме,
а всъщност спиш и чакаш
да свърши мъката.
Дни окови с еднакъв такт,
сиви стъпки, без светло и без мрак.
Днес пак е вчера, без капка цвят,
с ключе навити дните се роят...
