Той синее в спокойните атоми
на незримия въздух край мен.
Пърха в звънкия смях на децата ни
и шепти в мълчаливия ден.
Тих, невидим, обгръща ме с тръпката
на уханната моя земя,
тъй отдавна забравила стъпките
на смъртта и вкуса на дима.
Ах, мирът -- благодатният, днешният.
Мир -- със кървави мъки роден.
Мир -- за който едва ли се сещаме.
С колко много войни е платен...
Той ми свети с небето си -- ясното,
от което изгрява денят.
Ден, във който отдавна зараснали
всички рани и спомени спят.
И трепти на ветреца от ласката
като смях на дете, като вик,
като цвете, поникнало в каската
на отдавна загинал войник...
