Ако заспиш, ще ме видиш –
верен и твой до поискване.
Галя съня ти и не питам
бяхме ли някога близки.
Ако заспя, ще те видя –
как достигаш на глътки до понятия праведни:
каквото обикнем и каквото оплачем
става това, от което сме направени.
Вятърът разпилява пейзажите,
напоява пространствата – без памет, без цел.
Непокорен и див ни понася нанякъде
и се сливат чертите ни в жесток акварел.
Дишаме глухо над бели води
и задъхват се ручеи в тъмни подмоли.
Остарели възторзи и сухи очи –
всяка сутрин се раждаме беззащитни и голи.
Благославям снега, тихия сняг,
по който сега прибирам се вкъщи –
към въпроси, опънати до утрото чак
и любов, изтъняла до скъсване.
Скитай насън в долината на книгите,
старата Англия, хълмове брулени…
Знаеш ли кой ще те помни така –
двайсетгодишна и влюбена?
Не поглеждай назад към сезони и трепети,
подари на света своята песен.
Довери се на път, който стига морето
и тръгни по брега. Лесно е.
Пламен Сивов
