Бяхме момчета шестнайсет годишни и аз и ти.
Бяха мечтите ни розово-сини и до зори
мечтаехме заедно как ще се втурнем в живота свой -
пълни с надежди, готови на всичко - дори и на бой.
На-на-на-на-на, на на на на
На-на-на-на-на, на на на на
На-на-на-на-на, на на на на
На-на-на-на-на, на на на на
После животът ни странно се стече и аз и ти
тръгнахме вече в различни пътеки - помниш нали?
Срещи нетрайни и все по-случайни имахме с теб,
всеки, прегърнал своето щастие бяга напред.
Нямаме време, време дори
да се погледнем честно в очи
и да си кажем "ех, как така,
нали живеем врата до врата?".
А имахме време, време за всичко,
но вече със тебе днес сме различни.
А имахме време, време за всичко,
но вече със тебе сме много различни.
Моят прозорец гледа към двора, където днес
децата откриват света, както някога ние със теб.
Всичко ли пак така се повтаря - да или не?
Искам да викна така, че да чуят за миг поне.
Нямаме време, време дори
да се погледнем честно в очи
и да си кажем "ех, как така,
нали живеем врата до врата?".
Нямаме време, време дори
да се погледнем честно в очи
и да си кажем "ех, как така,
нали живеем врата до врата?".
Нямаме време, време дори
да се погледнем честно в очи
и да си кажем "ех, как така,
нали живеем врата до врата?".
Нямаме време.
